Денят беше първи януари. Михаела стоеше пред лаптопа си и гледаше снимките на нея и по-големият ѝ брат Иван. Леко се усмихваше и прехвърляше всичките им събрани спомени заедно. Все пак днес беше първия ден от новата 2016-та година, а те не бяха се виждали вече близо 2 години. 

Колко бързо летеше времето и как лека-полека нещата си отминаваха…

Лек кокетен смях се разнесе из стаята и мисли колко много имаше да разказва на своя батко минаха през ума ѝ. Откъде точно трябваше да започне? Дали да му разкаже за провалената си връзка? Или пък за това, че вече е инженер-химик? Може би за факта, че дядо им беше починал наскоро и заради това родителите им се преместиха на село и сега тя живееше сама в апартамента им в Стара Загора? Зареяна в мислите си, Миша стана от бюрото и се запъти към кухнята, включи кафемашината и зачака да загрее. През това време погледна към секцията, претрупана с книги, и взе някакви листи в ръката си. Погледна ги и се усмихна широко – там беше самолетният ѝ билет за Сеул, мечтаният от толкова време билет - а кафемашината загря. Остави нещата на мястото им и започна да си прави кафе.

Върна се в детската си стая и телефонът ѝ иззвъня - имаше пропуснато повикване от майка си. Бързо я набра и зачака да ѝ отговорят.

- Ало! Здравей, Мишка, какво правиш? - отсреща се чу гласа на майка ѝ.

- Здравей, добре съм. Преди малко се прибрах от куриерската фирма. Днес ми пристигна билета!

- Това е страхотно! Звънна ли на брат си, за да му кажеш да те посрещне на летището там? Говорихте ли вече? Пита ли дали иска да му пратим нещо от тук? 

- Все още не сме си говорили, но мисля да му пиша след малко. Все пак часовата разлика е доста голяма.
            -  А кога ти е полета? С баща ти ще дойдем да те изпратим на летището. 
                - На 8-ми януари.

- Добре, сега ще ти затварям, защото баща ти ми звъни, а ти пиши на брат си и после ми кажи какво е станало.

- Окей, хайде чао.

- Чао.

Миша се усмихна, това беше един от кратките разговори с майка й, които по принцип продължаваха по час и нещо. Въздъхна облекчено и отново се настани на бюрото. Отпи глътка кафе и влезе в имейла си, намери този на брат си и започна да му пише…

Няколко часа по-късно Иван ѝ беше отговорил, че ще я чака на летището и че е много щастлив от факта, че по-малката му сестра ще идва. Написа оше, че не иска нищо от родителите им и изпрати много емотиконки. С това имейлът се изчерпваше, а Миша реши, че това е точният момент да позвъни на майка си отново, за да ѝ разкаже всичко.

Вече навън, облечена с какви ли не дебели дрехи, се отправи към малката си, но спретната кола. Качи се в нея и се тръгна към индустриалната зона, където се намираше единствената работеща на  Васильовден “закусвалня”, в която правеха уникални супи. Докато чакаше на един от светофарите по пътя, си мислеше за това колко бързо ще минат дните до полета ѝ към Корея. Да, това беше една от най-големите ѝ мечти и сега беше на път да се сбъдне.

Светофарът светна зелено и тя потегли, а в главата и се въртяха всичките неща, които искаше да направи докато е в Корея. А едно от тях беше да иде на корейски концерт.