-Проклетият ми баща , безделник!
    Вмомента се намирах в един от крайните паркове на града, седнала на една скамейка и чудеща се какво да правя. Беше нощ, а аз нямаше къде да отида. Нямах роднини, приятели също. Да не говорим за пари, с които да си наема стая или пък да си купя храна. Буквално бях останала на улицата с един сак дрехи и ученическата си чанта. И това всичкото благодарение на моя невероятен баща, който избяга и ме остави в това положение.
- Поооомооооощ!... Някой!
В далечината се чуваше някакъв мъжки глас. Станах и тръгнах по посока на гласа. Само се надявах да      не е някаква мафиотска разправия, за която може би по-късно щях да съжалявам. Но какво да се прави, проклетото ли лщбопитство най-вероятно щеше да ме убие, пък и да не забравяме, и чувството на дълг, което ме преследваше. Странна птница съм и това си е.
   Когато пристигнах на мястот с викащия господин останах изненадата. Ситуацията въобще не беше такава, каквато си я представях. Всъщност  се случваше следното: Добре изглеждащ господин се беше покатерил на едно дърво, а под него имаше едно сред голямо куче, което ядно ръмжеше и лаеше. Странна ситуация, но поне можех да помогна. Доближих се с бавни крачки към животинката и започнах да го пъдя. Рядкост беше да видиш в която и да е част на Япония бездомни кучета, но понякога и това се случваше. Докато се усетя животинката изчезна от полезрението ми и господина спокойно слезе от дървото. Запо§на да си тупа дрехите, а аз през това време можех да го огледам спокойно. Изглежда, че носеше маркови дрехи и то много стилни. Но най-голямо впечатление ми правеше кафявото му палто с черния шал. Беше страхотна комбинация с бомбето, което беше в същите цветове. След дрехите имах време и да огледам лицето му. Беше леко усмихнат с ръса коса дълга до раменете, падаща на етажи и големи кръгли очила подобни на тези от филма Хари Потър. Когато се обърна ме погледна с облекчение и още по-голяма усмивка. После ме подкани да седнем на една скамейка, която беше в близост.

-Благодаря ти, че ме спаси...Завърнах се след всичките тези години... Когато дойдох тук, кучето започна да ме преследва.
-Не се ли разбирате с кучетата?
-Въобще! Предполагам не съм добре дошъл тук.- въздъхна тежко моят нов познат.- В града ли живееш?
- Да, но загубих дома си.- тогава накратко му разказах невероятната си история, а господинът внимателно ме изслуша, дори не ме прекъсна и веднъж.
-Какво?! Баща ти е оставил дълговете си. Сигурно го мразиш, за дето е избягал.
-По скоро ядосана...
   Нервно се засмях, предполагам, че съм и почервеняла, защото усещах парене по бузите и по навик почнах да се чеша по главата. Винаги го правех, когато съм нервна.
 - За жалост и аз напуснах дома си. Беше преди десетилетия. Чудя се какво ли правят всички в момента. Томое вероятно ще избие зъбите ми, ако си покажа лицето.
Томое? Дали това не е жена му?
-Да но имаш дом, където да се върнеш. Погледни мен- дори това нямам.
- Тогава вземи моя. Къщата не може да бъде празна твърде дълго!-Господинът , с когото говорех се беше изправил от мястото си и ме гледаше умоляващо. Позамислих се над думите му. Гласът му все пак беше делови-Ако си склонна да се преместиш, ще падне товар от раменете ми. Освен това, мисля, че ще е много подходящо за теб.
 След което направи нещо наистина странно. Потупа ме по главата и ме целуна по челото. После ми даде един лист с адрес и нарисувана ръчно карта. Взех я и я загледах. Може би все пак не ме баламосваше.
-Моля те иди на написания адрес. Просто им кажи, че Микаге те праща. Сигурен съм, че ще те посрещнат като новия си господар.
 После ми се усмихна, махна ми за довиждане и си ръгна оставяйки ме да гледам как се отдалечава. Поех си дълбоко въздук и погледнах адреса. Вече така или иначе нямах нищо за губене. Единствено можех да си спечеля едно пренощуване. Погледнах по добре адреса и тръгнах в посоката, която трябваше, макар да се чудех какво означава това нов господар?
  Не след дълго вече бях на мястот, което беше написано на картата. Вътрешно се надявах да не е някаква шега, но предполагах, че е точно това. Поогледах се в търсене на къща, но единственното, което намерих беше стар, неподдържан храм. Засмях се иронично на себе си и хвърлих листа с адреса. Отново оставих възрастен да ме прави на глупачка.
- Било е шега.- не знам защо го произнесох на глас.-Не трябваше да идвам и да се доверявам на този човек!
  Хвърлих листът на земята и се обърнах, за да си ходя, но пред мен от нищото гореше огън. Какво се случваше? Нещо не беше наред. Коремът ми се сви и пристъпих крачка към храма. 
"Микаге-сама!" в главата ми се въртяха два детски гласа, които наистина не знаех от къде идват. Все пак бях сама тук, нали? Нали? "Добре дошъл, Микаге-сама!". Какво се случва? Нещо не беше наред, наистина! В следващия момент огънят се раздели на две части и после отно се сля. О, Боже, аз полудявам!!!! Започнах да пищя, колкото гласът ми държи и застъпвах назад. Изведнъж се спънах в стъпало и паднах по гръб върху нещо, което се отвори и след това лежах на под. Явно е било врата.чувството ми, за самосъхранение ми казваше, че нещо не е наред. Погледнах на горе и от нищото се появиха две огнени топки.
-Микаге-сама.
Дааааа, в едно бях сигурна-това е храм на духове. И всъщност гласовете бяха от огнните топки. Застанах в седнало положение и продължих с единственното, което можеше да се направи в такава ситуация.
- АААААААААААААААА... ПРИЗРАК!!!!
-Ти ли си, Микаге-кун?
    Още някакъв глас се появи, този път беше по-различен. Не беше детски, а по скоро на момче на моята възраст. Спрях с крясъците и се обърнах в посока на гласа, но нещата бяха и там доста зловещи. Имаше фигура на лисица-демон. Около него имаше ледено синя аура, която показваше гневът на демона.
-Къде беше през цялото това време?- фигурата продължи да говори със зловещ тон- Накара ме да наглеждам къщата 20 години. Ще те убия извратено!!!!!
  И тогава се спусна да ме атакъва. Изпищях от уплаха и сложих ръще около лицето си, но изведнъж фигурата замръзна на сантиметри от мен. все още в зловеща поза стоящ ме изочаваше, а аз спрях да викам. Явно нямаше кой да чуе писъците ми. Очите му бяха много светло сини, косата бяла и наистина приличаше на лисица демон. Стова кимоно и всичко останало. Изведнъж рязко се отдръпна и изкара от ръкава си ветрило, с което закри лицето си. Виждаха се само очите му.
- Хей, това не е Микаге.
-Няма начин!- кълбата топки се превърнаха в две деца носещи маски. Едното с щастлива маска, а другото с глупава маска. Но и двете отново с кимона. Детето със щастливата маска ме докосна по бузата и се обърна към демона- Томое-доно, виж, тя има печата на Земното Божество на челото си. Има и излъчването на Микаге-сама.
-Но тя не е Микаге.- отговори надменно лисицата- Хей, момиче, коя си ти?
-Да, определено влязох в демонски храм.- бях в пълен шок и това наистина се случваше, макар че исках това да бъде просто един сън. А след това им разказах какво се случи от началото до момента.
-Томое-доно! 
Едно от хлапетата се беше появило и му даде листа с адреса, а Лисицата само го погледна и започна да кима разбиращо.
-Е, този лош почерк за сигурност е неговият.
Дали това е Томое? Изглежда като...манекен...
-Мъжа, който си срещнала е местното Земно Божество. Факта, че тие дал собствеността на храма означава, че си наследила неговата роля като Земно Божество.
-А?
-Какъв радостен де! Земното Божество се завърна. Трябва да приготвим веднага угощение!- да и от нищото се появи много грана, а хлапетата просто се въртяха около мен като мухи.-Яжте! Яжте!
-Чакайте!- извиках се. Все още не бях готова да ям и тем подобни.- Какво се случва, аз ли съм Земно божество? Това е нещо като богиня, нали? Но аз съм Момозомо Нанами, гимназистка и човешко същество! Кога съм се превърнала в божество?
-Точния момент, когато си получила печата на челото!
Посочвайки ми челото, печата започна да свети...