Когато завърших прогимназията и кандидатствах в гимназия. Приеха ме -една от всички по-посредствени в страната, но пък се отваряше възможност, с която да кандидатстваш за обмен на ученици в частните училища на богаташите.Така направих и аз.
     Чрез теста, който положих и факта, че семейството ми имаше малко доходи, след около седмица ме приеха на новото място. Ако знаех какво ме очаква, сигурно нямаше така да се радвам, че са ме приели. Частната гимназия се равняваше на Адът и седемте смъртни гряха.

Ден 1

За да влезеш в училището, което те е приело трябва да имаш пропуск със снимка и подпис, които аз нямах. Затова стоях през огромния метален вход и се чудех как да вляза. За мое щастие обаче някаква кола спря пред вратите и оттам слезе момиче, облечено с униформата на  недостъпното за мен училище „Балея”. Реших да събера кураж и да ида при нея.
-  Извинявай, ще можеш ли да ме упътиш къде да си направя пропуск.
Момичето ме погледна високомерно. Погледнах я и аз. Беше миньонче, около 156 сантиметра, със снежно бяла коса и черни очи.
- Ти, на мен ли говориш?- попита със също такъв високомерен глас и с който ме гледаше.
- Само ние двете сме тук в момента, – отвърнах и вече очаквах първата си свада.
- Е, съветвам те повече да не го правиш, – след което си тръгна.
Така и приключи първия ми не особено приятен разговор. Хубавото беше че портиерът се появи, за да затвори вратите след „Мис Вселена“. Затичах се към него с усмивка и надежда.
- Извинете, ще може ли…
- Като влезете продължавате направо. Там е сграда „А”, където е информация и администрация.
Погледнах табелката на портиера, на която пишеше г-н Смит и му благодарих. Минах през огромните врати и… Пред мен нямаше просто едно по-елитно и престроено училище, а имение с невероятна красота. Ахнах от смайване и почуда.
Бях на красива пътечка, направена от бели камъни, а около нея поляни с много дървета и градинки с цветя. Продължих, за да видя къде ще ме отведе. Покрай мен минаваха учащите с униформи, също като на момичето, с което се спречках преди малко. Под дърветата в  парка бяха насядали също ученици, обсъждаха нещо разпалено и се смееха. Продължих и изведнъж се озовах пред огромен и красив фонтан с орнаменти, водни лилии и красиви малки риби, плуващи в него, а след това беше и сградата, която би трябвало да ми свърши работа.
Затичах се и влязох вътре. А там… както всичко останало беше в нереални размери, луксозно, скъпо и зашеметяващо. Фоайето беше с мрамор, преминаващ от красиво бяло към бебешко розово. Вратите бяха от дърво с тъмен, поглъщаш цвят. Огромни вази с красиви червени рози, също токова затрогващи саксии с орхидеи. Лекият хладен въздух и приглушена – стилно, изискано, потискащо.
- С какво да Ви помогна, госпожице?
Зад мен се появи мъж с униформа и зло лице.
- Участвам в програмата за обмен и съм тук, за да си направя пропуск. Ще ми трябва и програма за часовете, както и униформа на училището. – вежливо обясних и зачаках отговор. Мъжът ме изгледа отгоре до долу и сухо каза:
- Отидете на етаж 2, стая 24. Там ще се погрижат за Вас.
- Благодаря, – Поех дълбоко въздух и бавно започнах да вървя по коридора.
Така след около 2 часа, обикаляща многобройните юрисдикции на частната гимназия, получих пропуск и програмата за обучение. Излизайки от сграда „А” и запътвайки се към сграда „Б” осъзнах, че половината часове са приключили. В момента течеше час по математика, надали щяха да ме пуснат вътре. Затова отидох до фонтана и се настаних на парапета му. Извадих си телефона и набрах най-добрата си приятелка Катрин, трябваше да и кажа как се развива „невероятния” ми ден.
- Пази сеееееееееее!
И после нещо силно ме удари по главата. Телефона ми изхвърча от ръката, аз изпищях и паднах на земята.
- Добре ли си?
Някакво момче се появи до мен и ми помогна да се изправя. Погледнах го и му се усмихнах. Не желаех още една свада в първия ми учебен ден на това място. Той изглеждаше много сладък. Косата му беше къдрава, с лилави кичури, очите му – тъмни, кафеви, имаше леки трапчини, висок, с цяла глава над мен, слаб.
- Коляното ме наболява.- оплаках се и погледнах към скъсания си чаропогащник. Коляното ми кървеше. И когато го погледнах ме заболя повече. Седнах отново на мястото си с отчаяна физиономия. Ама, че ден.
- Ще те заведа до лекаря, ще те превържи и ще промие раната. А доколкото телефона… Съжалявам.
- Какво му е на телефона?
И тогава момчето ми изкара телефона от фонтана. Осъзнах, че вече нямам телефон. Същевременно се появи още едно момче с дълга черна коса, изострени черти на лицето, тъмноок. Беше също висок и носеше скъп спортен екип. Отиде до другото момче и го попита с поглед дали всичко е наред.
- Да, няма особени поражения. Само коляното й е пострадало и телефона.
- Да я заведем в лечебницата, о извинявай, аз се казвам Томохиса – каза дългокосият спортист – А това е Гарет, моят приятел.
Хе, те двамата бяха двойка. Дали в това училище знаеха, че са гаджета и как ли възприемаха този факт? Все пак в наши дни все още не се приемат. Ако някой знаеше за хора с подобни наклонности или злорадстваше, или ги избягваше.
- Приятно ми е, Юи, – Здрависахме се и се запътихме към лекарския кабинет. Аз, разбира се, куцах. Бяха симпатични момчета.
Когато стигнахме се оказа цяла сграда към университета.  Двамата влязоха с мен, вътре. Самото помещение изглеждаше стандартното. Няколко легла, разделени с полупрозрачни пердета, бюро и няколко стола за сядане. Един шкаф направен на аптечка, само това. Подпряна на бюрото медицинската сестра, четеше книга.
- Добър ден, госпожице Анжела, – поздрави я културно Гарет.- За нещастие Ви създадохме, малко работа.
След което ме издърпа напред леко и нежно, и показа нараненото ми коляно. Сестрата повика затвори книгата, която четеше, и ми каза да седна.
- Как ти е името, мила моя?- попита ме с усмивка тя.
- Юи.
- Ооооо, момичето, което днес пристигна. Преди малко ти гледах картона. И сега като те виждам усещам, че имаш потенциал за момиче търсещо приключения щом на първия ти ден тук си с наранено коляно. – засмя се леко тя.
- Всъщност, аз съм виновен, – смутено се обади Гарет. – Със Томохиса упражнявахме хвърлянето си по хандбал и и така силно и я ударих.
Сестрата, с огромни гърди и кестенява коса вързана на кок, започваше вече да ме превързва нежно. После се изправи и написа нещо в картона ми и се усмихна.
- Готова си. Може да имаш леко главоболие заради удара, и коляното ще те боли за известно време, но бързо ще се оправиш. Виждам, че си получила и униформа. Затова ще те помоля да се преоблечеш, защото иначе няма да те допуснат до часовете ти.

 

 
После излязоха всички и ме оставиха сама. Събличах се и си мислих за новия телефон, който  трябваше да си купя, и колко щях да говоря по него. Обърнах се, за да взема униформата, която трябваше да нося от сега нататък и пред мен държащ моята униформа седеше едно високо колкото баскетболист момче.

-АААААААААААААААААААаааааааааааааааа…

Веднага грабнах завесата на леглото и се увих. Нямах намерение да ме зяпа някакво момче, което явно беше женкар.
 - Човек идва да си вземе хапче за  главоболие, а какво само му поднася съдбата…
-Махай се! Не виждаш ли, че съм гола! Излизай ВЕДНАГА!!!
Момчето се засмя и ми подхвърли униформата, която падна на земята. Обърна се и излезе. Въздъхна и набързо накляках новото си облекло. А в същото време се появиха и Гарет, Томохиса и медицинската сестра. Изглеждаха доста развеселени и обсъждаха нещо.
-Е, Юи, готова ли си?- попита ме медицинската сестра.
-Да, разбира се.- Изправих се и си взех чантата.
-Ако искаш може да дойдеш с нас на обяд, Юи.
Момчетата ме поканиха да хапна с тях, а аз така или иначе нямаше какво друго да правя.
-Добре, това е добра идея. Довиждане. –казах на медицинската сестра и тръгнах с момчетата.

…