Лежах на студената земя, дишайки трудно. Сълзите ми капеха едва, едва… Нямах сили,…вече не… Надявах се само болката  да изчезне по-бързо и да умра. Мислих за случилото се… За зверските убийства и за огромната насъбрана болка. Лентата се превърташе отново пред мен.
 
Моето име беше Хелена и бях на осемнадесет години. Живеех в един от най- големите градове в страната и учих в най-елитните училища, но това вече няма значение… От значение беше, че и моята най-добра приятелка Джудит се готвехме за почивка извън града, на къмпинг, преди големите кандидат студентски изпити в университетите, които бяхме избрали. 
 
Затова ние двете заедно с още две момичета – Ерза и Катрин, просто седнахме в едно ретро заведение и се заровихме в Интернет. Търсехме място, което да е в близост до града и същевременно достатъчно отдалечено, за да успеем да релаксираме за няколко дни. След дълго сърфиране го открихме – попаднахме на някакъв парк, който беше на около четиридесет и пет километра от града. Беше отворен за посетители.
      Отидохме на снимките в галерията в сайта. Искахме да добием по-добра представа за мястото. Изненадани, видяхме гора от различни дървета – бял бор, сребриста хвойна, японска секвоя и още много др. Огледахме и самото място. Имаше красива поляна с малка козя пътечка. На следващата снимка пътечката водеше до едно малко водопадче, което правеше мястото още по-страхотно. Може би дори и невероятно.
   Затова четирите бързо го обсъдихме и всъщност, без много да го мислим, се съгласихме това да бъде нашата Едемска градина. Потърсихме контакти, а след това Джудит звънна. Резервирахме за почивните дни. 
Така след три дни се озовахме с палатки в багажника, хип- хоп музика за настроение, снимащи телефони, с които да качваме направо в социалната мрежа, и колата на Ерза, с която да се доберем до избраното място. Пътьом се забавлявахме сякаш беше последния ни почивен ден заедно. Разказвахме си истории, които преди не сме си споделяли или пък си припомняхме случки, които са ни карали да се смеем от сърце…
Сега стоейки тук и в това положение, споменът още пулсираше в мен незабравим. Жалко, че няма да мога да го споделя с никого повече…
Пристигнали на мястото звъннахме на лицето за контакт – Стив, за да ни отвори големите железни врати на парка, пред които бяхме спрели и чакахме нетърпеливо. Дотук не бяхме разочаровани- снимките от Интернет отговаряха на действителността пред нас.
Това място наистина бе райското кътче, за което си мечтаехме. Слязохме от колата и започнахме да разтоварваме нещата от багажника, след което Ерза и Джудит започнаха да сглобяват палатките, а аз и Катрин тръгнахме да търсим клони за огъня, който щяхме да запалим малко по-късно. Но за наше разочарование не намерихме много наоколо и трябваше да се отдалечим. Вървейки изведнъж Катрин ме заговори:
- Чух едни легенди за това място…
- Какво имаш предвид? – любопитството ми надделя, пък и трябваше по някакъв начин да махнем това нелепо мълчание по между двете.
- Четох една легенда, в която се казваше, че изгоненият ангел от небето е паднал тук, в този парк. И в мига, който се е одарил, мястото се е превърнал в този рай. Преди случилото се, тук не е можело да вирее нищо.
- Катрин, нали се сещаш, че това е най-вероятно маркетингов трик, с който да привличат хората? Вярно е това, че тук е много красиво и спокойно, но ми се струва, че малко попрекаляваш.
Това сложи край на нашия разговор. Повървяхме още малко и събрахме достатъчно количество сухи клони за огрев.
Същата вечер се насъбрахме около огъня. Говорехме си с часове и за какви ли не теми. Всяка от нас разказа какво се беше случило след бала след завършване на гимназията, къде е ходила и всичко след това. После всяка сподели за идеите си за мястото, където иска да  кандидатства.И така неусетно стана време за лягане. Погледнах часовника – беше точно 23:27 часа. Всички се шмугнаха в палатките си и стана много тихо изведнъж.
В момента, в който започнах да се унасям, ярка светлина ме събуди. Какво ли ставаше. Да не би още някой да се беше появил на нашето скривалище? Набързо си сложих халата и излязох навън. Погледнах от идващата светлина, която се оказа от… небето!? Не беше много силна, колкото преди минути, но слизаше надолу, към земята, към нас. И колкото по-надолу слизаше, толкова ставаше все по-слаба. 
- Какво става?- Джудит, Ерза и Катрин се бяха появили и заедно зададоха въпроса, който и мен вълнуваше.
- Не знам, може би това е някакъв метеорит или някакви отломки от някой космически боклук.- това бе единственото логично нещо, за което се сещах.
Но след около една минута всякаква логика изчезна завинаги… На няколко метра разстояние се приземи нещо, което предизвика леко земетресение и силен вятър. Закрихме очите си с ръце и зачакахме изкуствената буря да спре. След като всичко се успокои отново погледнахме, а пред нас стоеше чифт огромни разкървавени криле на някаква мъжка фигура с начупена дълга до раменете черна коса.
След известно време фигурата се обърна и видяхме полугол мъж. Беше висок около метър и деветдесет, със стройна фигура, добре сложен. Имаше тъмен загар, все едно бе прекалил с плажовете или със солариума,както и многобройни татуировки. По ръцете и врата татуировките приличаха на някакви средновековни окови, по корема и гърдите имаше някакви йероглифи, които за първи път в живота си виждах.
Последва и последната татуировка, която беше заела половината му красиво, лице. Погледнах я, но не можах да разбера какво точно представляваше. Може би ако се доближа до него щях да я видя… но идеята бързо ме отказа. Вместо това се зачудих сега какво щеше да се случи.
- Не е хубаво да ходите неканени, където и да е било. – проговори странният мъж.
- Май не си схванал, изчадие, ти не си каненият тук. – обади се Ерза, като не звучеше особено сигурна в думите си.
- Смъртен няма право да ми говори така! – Избухна странното същество и земята се разтресе. Вдигна двете си ръце и ги насочи към Ерза, която мигом беше във въздуха. Започна да пищи, а ние отдолу да крещим името й. 
- Моля те пусни я!- извика Катрин, проплаквайки.
Но уви, това не помогна, всъщност нещата станаха още по-зле. Самата Ерза започна да се подува и да дебелее. От петдесет килограмово момиче, бе заприличала на сто и петдесет килограмова жена и продължаваше да дебелее. Накрая тялото й вече не издържаше на напрежението и кожата започна да се разкъсва. Синият екип, който носеше преди да заспи, сега започваше да почервенява от кръвта, която се лееше.
Погледнах към лицето й, тя плачеше и се гърчеше от болката. Накрая просто експлодира. Тялото и се взриви и всичко стана в кръв плът и още много други гадости.
Джудит падна на колене и започна да повръща, а Катрин изпадна в истерия и побягна. Обърнах се след нея да видя какво е намислила. А тя се оказа най-голямата предателка. Качи се в колата, запали я и даде газ. Но колата не тръгна. Нещо се случваше и най- вероятно бе заради нашия ангел-отмъстител.
- Предателката си ти… така и очаквах… Мила моя, имам молба към теб.   -   заговори съществото, а Катрин като от хипноза излезе от колата и отиде до него. Той се наведе над нея и започна да й шушука нещо на ухото, а тя се засмя. След което поклати глава за съгласие. Подаде и нож, а Катрин отиде до водопада и седна на земята. Събу си краката и ги потопи във водата и започна да прави нещо с ножа, което не виждах, ала и не исках да видя.
Затичах се към Джудит. Исках да знам дали е добре и след това я прегърнах. Вече осъзнавах, че никоя от нас няма да се спаси и може би историята, която бях чула по-рано тази вечер, щеше да се окаже истина. 
В следващия момент Джудит полудя. Затича се към нашия палач, плачейки и крещейки. Докато го доближаваше, видях, че държи нещо, с което се опитва да го прониже, но безуспешно. Единственото, което направи бе да го одраска и той да побеснее. Отмъстителят я хвана за гърлото и я вдигна във въздуха, докато тя се опитваше да се освободи, но уви той замаха и Джудит притихна. Просто онемя и се усмихна. 
Тогава погледите ни се засякоха, но тя не излъчваше нищо. Полетя и се удари в оградата, през която влязохме в райския парк. Коремът й се изсипа, а след това и самата тя падна. А аз  осъзнах две неща. Останах сама с отмъстителя и Джудит вече беше мъртва. Сега беше моят ред да умра. Погледнах към Катрин. 
- Катрин! – извиках.
Катрин се обърна към мен и изпищях. Тя си беше свалила изцяло кожата на лицето и я дъвчеше. Погледна към мен, засмя се и продължи да дъвче. Обърнах се към ангела и се изправих. Застанах до него и го погледнах. 
- И сега какво? Ще ме накараш да правя нещо налудничаво като Катрин или ще ме убиеш като Ерза и Джудит?
Вече не се плашех от смъртта. В някои религии дори се е считала за дар. Избърсах очите си, усмихнах се и изрекох:
- Готова съм.
- Както вече казах, не трябваше да ходите на места, където не сте канени. Но и вие бяхте изкупителните овце на човечеството. Вие четирите бяхте предречени да умрете. Просто беше въпрос на време да дойдете тук, да ви убия, за да взема душите ви. А сега като единствената здравомислеща, ще ти позволя да се самоубиеш.
- О, не. Благодаря ти, но искам да умра като приятелките си. Ние четирите дойдохме тук, затова и четирите трябва да напуснем.
- Така да бъде. 

 
Той ме прониза. Бързо и без предупреждение. Паднах на земята и отново погледнах към Катрин. Тя все още беше там, но разсечена на две половини. Задавих се с кръвта си и затворих очи. Усетих студената земя как бавно попиваше кръвта ми. Очаквах скоро да умра. Отново отворих очи и всичко беше черно.
Време бе да премина отвъд…